Личност
Призвание
Музикант
Категория
Личности
„Произходът не се коригира, той се носи.“
Музикалният път на Боил започва в Бургас – градът, който звучи в гласа му, дори и днес, когато друго място усеща като дом. От петгодишен свири на цигулка, минава през поп и джаз пеене и стига до бас китарата – инструментът, който го отвежда в София. Макар да не идва от музикално семейство, артистичната среда около него – баби и дядовци, отдадени на самодейното изкуство – отключва естествения му интерес към сцената.
Бургас остава за Боил едновременно емпатичен и леко парвеню град – място, което го оформя като човек. Музиката се превръща в най-естествения начин да изразява това, което усеща. Макар цигулката вече да не му липсва емоционално, тя оставя стабилна основа: слух и чувствителност, без които музикалният му свят днес не би бил същият.
Истинското „приземяване“ идва с приемането му в Музикалната академия в София. Там родното самочувствие бързо се сблъсква с реалността и Боил осъзнава колко още има да учи. Простият съвет на известен джаз басист – „говори по-малко и свири повече“ – се превръща във водещ принцип. Освен знанията, най-ценни остават хората – колеги и приятели, с които продължава да споделя сцената и днес.
„Заради радиото станах човек.“
След академията Боил влиза и в света на радиото – БНР, програма „Хоризонт“. Там научава неща, които сцената рядко изисква толкова безкомпромисно: работа в екип, коректност и умението да „цепи секундата“ като звукорежисьор. Дисциплината и професионализмът, наложени от радиото, се превръщат в структурираща рамка и за музикалната му кариера.
Началото в БНР е предизвикателно, но изключително полезно. Винаги да си навреме, винаги подготвен, винаги с уважение към чуждото време – навици, които Боил пренася със себе си на сцената и в студиото. Радиото не заменя музиката, но я подрежда. И именно в тази комбинация между свобода и дисциплина започва да се оформя артистът, който е днес.
„Страхът отслабва, когато има име.“
Иронично, песента, която довежда нови погледи към Боил, е и една от най-личните и уязвими в репертоара му – „Сивото страшно“. Родена от продължителна битка с тежки вътрешни състояния, тя разказва за „хилядите очи“, онези случайни минувачи, които неусетно се превръщат в наблюдатели на живота ти. Песен за страха от това да бъдеш видян, която в крайна сметка прави точно това – поставя те в светлината.
„Сивото страшно“ не е писана с мисъл за успех, но именно честността ѝ я превръща в такъв. Тя печели наградата „Изгряваща звезда“ на БНР и намира своя път към хора, които се разпознават в нея, пишат и благодарят. Така личният страх започва да говори на общ език.
Дебютният му албум Don’t Look Inside продължава тази линия на откровеност – да назовеш и артикулираш болката, без да я изглаждаш. Макар и на английски, албумът работи като покана в две посоки: да чуем личната история на Боил и едновременно с това да се вгледаме в собствената си. Животът и музиката тук съществуват като едно цяло – автентичност без дистанция.
Импулсивен, но вече дисциплиниран, Боил продължава да експериментира и да търси себе си чрез музиката. Той не се пази от това животът му да се превърне в суровина за песни. Напротив – приема го като единствената възможна форма на честност и вярва, че ако след време остане нещо отвъд успеха, то ще бъде емпатията: умението да чуваш другите и да имаш място за тях в своя свят.
