Личност
Призвание
Медия
Категория
Личности
„Преследвам нещо, което дори още не знам какво е.“
Леонард говори за себе си не като за главен редактор на списание „Стълбата“, а като за човек, който постоянно се движи между света и собствените си вътрешни пространства. Той е амбиверт, който през деня общува с много хора, а вечер се оттегля, за да подреди хаоса в главата си. Самотата не е бягство, а инструмент. Тя е онзи тих интервал между две социални вълни, в който се раждат намерения, идеи и решения.
Търсенето в медиите не започва с конкретен проблясък, а като серия от лутания. Тридесет и пет години по-късно Леонард намира своята траектория неочаквано – не в план, не в стратегия, а в момент, докато хвърля боклука. Идеята за списание, което да е безплатно, без политическа натовареност, без идеологически филтри, пада като внезапно прозрение. Точно в период, който той нарича „житейска дупка“.
„Стълбата“ идва като неочаквана опора. Като проект, който не само структурира професионалния му живот, но и му връща усещането за смисъл. Леонард най-после усеща, че се приближава към онова неозначено „нещо“, което винаги е преследвал.
„Медията трябва да повдига общото ниво, не да слиза към него.“
Името „Стълбата“ се ражда бавно – дълго търсене и множество идеи, които така и не звучат истински. Докато един ден партньорът му Михаил Ангелов не произнася: „Какво ще кажеш за Стълбата?“ — дума, която моментално придава смисъл на целия замисъл. Многопластова, символична, насочена нагоре.
Списанието стои в умишлен контрапункт на ускореното време. Леонард говори за Хабермас, за аселерацията на историята, за нуждата от теми, които остават валидни дори след век. Докато масовите медии се поддават на алгоритми и бързо съдържание, „Стълбата“ избира обратното – печат, анализ, диалог. Четенето на хартия изисква забавяне, а забавянето отваря пространство за мислене.
Екипът е другият фундамент. За Леонард хората, с които работи, са семейство – шумно, темпераментно, но обединено от една цел. Дисциплината идва не чрез контрол, а чрез доверие. Когато всички дават 100%, мениджмънтът е не натиск, а координация. И въпреки егото, което всеки творец притежава, убеждението, че „каузата стои над нас“, държи структурата жива.
„Човек, който има защо да живее, може да понесе каквото и да е как“
Този цитат на Ницше стои в центъра на мисленето на Леонард за медии, смисъл и общество. Смисълът е по-важен от мотивацията.
За него медиите в България са загубили своя смисъл да възпитават. Обществената поляризацията у нас след COVID и войната в Украйна създава пропаст между Изтока и Запада, между поколенията и между идеологиите. Според Леонард в центъра, там където трява да стои разумът, днес има празно място.
Промяната започва с гражданска отговорност — да не допускаме „окупиране“ на държавата чрез апатия. „Трябва да се борим“, казва той — и да не затваряме очите пред злото. Леонард настоява, че журналистиката трябва да се прави със съвест – бързата кариера винаги е възможна, но не винаги оставя човек да се гледа спокойно в огледалото. Качеството е бавен процес, подобен на Сизифовия труд, но в този труд може да има щастие, както казва Албер Камю.
Чрез „Стълбата“ Леонард мечтае да остави след себе си промяна в мисленето. Ако след 30 години разговорът е станал по-зрял и по-честен, ако обществото мисли с една идея по-критично, това би било неговото истинско наследство.
