Личност
Призвание
Категория
Личности
„В трудните моменти търсех различни неща, които да ме дръпнат нагоре.“
Всеки от нас има по един „връх“, към който гледа отдолу. Понякога това е голяма цел, понякога е просто нещо, което отлагаме с години. Отдалеч може да изглежда ясно и достижимо, но започнем ли, се появяват страхът, съмнението и онзи вътрешен глас, който ни кара да се чудим дали изобщо си струва. Въпреки това върхът няма да дойде при нас, ако останем на едно място.
Виктор Асенов, единственият български ултрамаратонец, роден незрящ, познава добре трудните изкачвания. Той прекарва първите пет години от живота си в дом за изоставени деца, споделяйки, че почти няма спомен от този период, защото негативните преживявания са отдавна заключени дълбоко в подсъзнанието.
Следват години в масово училище, в които е трябвало да отстоява мястото си в среда, невинаги готова да го приеме. Не е бил допускан в клас с куче-водач, а съучениците му трудно са го приемали. Въпреки това, попитан дали би променил нещо, ако имаше възможност, Виктор е категоричен: „Не, защото смятам, че човек не трябва да променя това, което го е изградило като личност“.
Може би затова прякорът Invictus (Несломимият) му стои толкова естествено. Силата му идва от това, че винаги е намирал какво да го дръпне нагоре: приятели, познати, хобита. Според него, както в планината стигаш високо и после слизаш надолу, така и в живота, когато попаднеш в падина, търсиш нещо, което отново да те издърпа нагоре.
Днес причините за Виктор са конкретни. Работата като масажист му позволява да променя чрезсъстоянието на човек дори само за петнадесет минути. В същото време мотивационните му лекции дават възможност да говори с деца и възрастни за живота на хората с увреждания и за онези малки, но важни неща, които правят общуването помежду ни по-лесно. Виктор не претендира, че по този начин ще промени света, но пък в същото време осъзнава, че може да е достатъчно, ако промени нечий ден. Това му дава причина да става всеки ден от леглото с благодарност и усмивка.
„Промяната зависи от самите нас.“
Връзката между незрящия човек и кучето-водач е изключително важна. Достатъчно е да чуем как Виктор говори за двете кучета-водачи, които са били част от живота му. За първото си спомня до последния ден. То си отива на четиринайсет години, осем месеца и четири дни. Не е случайно, че помни точната възраст. А днес до него върви Тади, неговото куче-водач и приятел. Отвъд очевидните практически ползи, то е нужната опора, с която Виктор може да води пълноценен живот.
Друга опора, затвърждаваща се през годините, е все по-информираното и запознато с живота на хората с увреждания общество. „Буквално виждам прогреса“, казва Виктор. Идвайки от устата на незрящ човек, тези думи тежат по различен начин. Да, информираността е голяма крачка в правилната посока, но след нея идва нещо още по-важно: разбирането, че хората с увреждания са равнопоставени с всички останали. Те могат да работят, да спортуват, да преследват цели и да се справят сами. Понякога просто го правят по различен начин.
Същото важи и за средата около нас. Не е необходимо да разрушим всичко и да започнем отначало, за да направим едно място по-достъпно. Напротив, често малките адаптации са достатъчни. Всеки от нас променя ежедневни процеси така, че да му бъдат по-удобни, и приема това за напълно естествено. Защо тогава да бъде различно, когато става дума за средата, която споделяме с хората с увреждания?
Но в основата на всичко за Виктор остава една проста идея: човек трябва първо да си позволи да мечтае. Няма значение дали мечтата е да изкачиш една планина деветнадесет пъти, да промениш нечия представа за хората с увреждания или, както мечтае самият Виктор, един ден да покажеш на бъдещите си деца колко „готин и шарен“ е светът.
Защото върхът не винаги е в планината. Понякога е простото нещо, което вчера ти се е струвало невъзможно. Първо трябва да си представиш, че можеш да стигнеш до него. После остава само да направиш първата крачка.
Снимки: Деница Кирилова, Artisipho
